Астрономия

Go down

Астрономия Empty Астрономия

Писане  Admin on Пет Авг 15, 2008 5:00 am

Меркурий

Най-близката до Слънцето планета е Меркурий - едно кълбо с диаметър
4880 км., т.е. по-голямо от Луната, но много по-малко от Земята.
Неговата маса е едва 5,4 % от земната, плътността му е 5,44 g/см3 .
Меркурий обикаля около Слънцето по силно елиптична орбита на средно
разстояние 57,9 милиона километра. Той прави една пълна обиколка за 88
денонощия със средна скорост 54 кm/s, която е почти два пъти по-голяма
от средната скорост на Земята. Това е най-бързо движещата се планета.
Затова пък тя се движи много бавно около оста си. С радарни наблюдения
е установено, че нейния период на околоосно въртене е 59 дни, което е
2/3 от периода й на обикаляне около Слънцето. Това означава, че
планетата извършва 3 завъртания осоло оста си за 2 обиколки около
Слънцето.

На Меркурий практически няма атмосфера. Затова през деня
повърхността му се нажежава до над 400 оС. При тази температура се
топят калаят, оловото и даже цинкът. През нощта температурата пада до
-170о С.

Повърхността на Меркурий е покрита с кратери, така че неговите снимки трудно се отличават от тези на Луната.


Венера

Венера е най-близката до Земята планета. Тя носи името на
древногръцката олимпийска красавица Афродита, родена в пяната на
морските вълни (в римската митология - Венера). Поради удивителната
яркост, с която тя се откроява на вечерното или на утринното небе,
планетата от най-стари времена е наричана още Вечерница или Зорница.

По своите размери и маса Венера не се отличава много от Земята.
Масата й е по-малка с 20% от тази на Земята, а радиусът й е по-малък от
земния с 270 км. Движи се около Слънцето на средно разстояние 108
милиона км. Средната й плътност, която е 5,24 g/см3 също незначително
се отличава от средната плътност на Земята. Макар че от планетите
Венера е най-блезката ни съседка, нейната повърхност не се вижда от
Земята. Това е така, защото тя по подобие на Земята притежава
атмосфера, открита още през 1761 г. от руския учен Ломоносов. В
продължение на почти 200 г. тази доста плътна атмосфера е била
непроницаема бариера за наблюдаване и изучаване на повърхността на
планетата. С радиолокационни изследвания беше установено, че периодът
на околоосно въртене на Венера е равен на 243 земни денонощия -
най-големият в Слънчевата система. При това Венера се върти в посока,
обратна на въртенето на всички останали планети (освен Уран).
Денонощието на Венера е равно на 117 дни.

Всичко, което знаем сега за повърхността на Венера, е резултат
главно от работата на руските космически апарати от серията "Венера" и
от радиолокационни наблюдения.

Макар че по размери и маса Венера прилича на Земята,нейните физични
условия, както и съставът на атмосферата й силно се различават от
земните. Атмосферата на Венера се състои предимно от СО2 (97%) с
примеси от азот, водни пари, кислород и др. Атмосферното налягане на
повърхността на планетата е твърде голямо - около 9000 kPa, а
температурата - около 475о С, е почти еднаква на огряваната и
неогряваната от Слънцето страна.

Весоката температура на Венера се обяснява главно с парниковия ефект.
При него излъчената от планетата топлина се задържа от въглеродния
диоксид в атмосферата и повърхността на Венера не може да изстине.
Облачната покривка на Венера е слоеста, което свидетелства за движение
на газовете в горните части на атмосферата. На височина около 50 км
скоростта на ветровете достига до 60 m/s. Облаците на Венера са
съставени не от водни пари, както е на Земята, а от капчици
концентрирана сярна киселина и зрънца от чиста сяра.


Земя

Планетата Земя - нашият общ дом е третата по отдалеченост от Слънцето.
Тя обикаля около Слънцето на разстояние 150 милиона км за около 365,25
дни. Нашата планета е една от малките по размери и маса. Нейният среден
радиус е 6370 км, а масата й - около 6.1024 кг. Върти се сравнително
бавно около оста си за 24 дни 56 минути и 4 секунди.

Земята има най-голяма средна плътност сред планетите - 5,5 g/см3.
Тази плътност е почти два пъти по-голяма от плътността на скалите на
повърхността й, което говори за нееднородност на Земята. Наистина
нейното ядро е с много по-голяма плътност от тази на мантията и кората,
която е дебела около 35 км. Вероятно то е желязно, може би с примеси от
други тежки метали, докато в кората преобладават сравнително леки
съединения.

Средната температура на Земята е приблизително 10о С. Тя е различна за
места с различни координати и се мени през денонощието и с годишните
времена. Около 70% от повърхността на Земята е покрита с вода, която е
нейната хидросфера. Земната хидросфера е уникално явление в Слънчевата
система - нито една от известните ни планети не притежава подобно
образувание. При условията на другите космически тела водата е предимно
в твърда фаза. На Земята само 7% от водата е постоянно в твърдо
състояние, образувайки полярните шапки на нашата планета.

Газовата обвивка - атмосферата на Земята, съдържа 78% азот, 21%
кислород, а останалият около 1% са водни пари, въглероден диоксид и др.
Химичният състав на атмосферата, както и нейната температура и
плътност, са изучени подробно за различни височини с помощта на
изкуствени спътници. Тези параметри силно зависят от височината.
Температурата и плътността освен това зависят от времето през
денонощието, както и от слънчевата активност.

Една от особеностите на Земята е нейното магнитно поле. То е
подобно на полето на магнитен дипол, а оста му не съвпада с
географската ос. То също силно се влияе от някои прояви на слънчевата
активност.

Неговото действие е причина за образуването около Земята на радиационни пояси, открити и
изучени още с първите изкуствени спътници. Така се наричат
пръстенообразните образувания около екватора на Земята, разположени на
височина над 2500 км, в които са концентрирани протони и електрони с
високи енергии. Тези частици непрекъснато "изтичат" от Слънцето и
попадат под действието на земното магнитно поле. Изсипването на
сравнително много такива изхвърлени от Слънцето при слънчево избухване
частици около земните магнитни полюси предизвиква полярни сияния.


Луна

Луната е единственият естествен спътник на Земята. Радиусът й (1740
км) е около 1/4 от земния, а масата й (7,25 . 1022 кг) е 1/81 от масата
на Земята. Средната плътност на Луната е 3,3 g/см3 , т.е. по-малка от
тази на Земята. Вероятно лунното ядро не е така плътно като земното.
Луната обикаля около Земята на средно разстояние 384 000 км за 27 дни 7
часа и 43 минути. Тъй като периодът на околоосното въртене на Луната
съвпада с периода на обикалянето й около Земята, тя е постоянно
обърната към нашата планета само с едната си половина.

Повърхността и физичните условия на Луната са изследвани подробно с
наблюдения от Земята и със средствата на космическата техника. Още през
1959 г. руската станция "Луна-3" фотографира и предаде на Земята
първите снимки на обратната невидима страна на нашия спътник. През 1969
г. на повърхността на Луната за първи път се спусна американски
космически кораб с екипаж от двама астронавти, които проведоха
изследвания на лунната почва и върнаха на Земята образци от нея. Общо
6-те успешни експедиции "Аполо" доставиха на Земята около 400 кг лунно
вещество.

Ускорението, създавано от гравитационната сила на повърхността на
Луната, е около 6 пъти по-малко от ускорението на земната повърхност.
Поради това, ако Луната е имала атмосфера, тя се е разсеяла в
междупланетното протранство, след като нейните частици са достигнали
скоростта на откъсване (втора космическа скорост), която за Луната е
само 2,4 km/s. Липсата на атмосфера е причина температурата на лунната
повърхност силно да се променя. През продължаващия 14 дни лунен ден тя
достига до +120оС, а през също толкова дългата лунна нощ спада до
-130оС.

По повърхността на Луната дори и с просто око се виждат светли и тъмни
участъци. Светлите, които са около 40% от обърнатото към Земята
полукълбо, са наречени континенти. Това са неравни планински райони.
Тъмните райони са равни и по-слабо отразяват слънчевата светлина. Те са
наречени морета. На обратната страна на Луната равнините са по-светли и
се наричат таласоиди (мореподобни). В континентите главно на границата
с моретата се наблюдават високи планински вериги. Някои лунни върхове
надминават 9000 м височина. По лунната повърхност се наблюдават и
долини, широки пукнатини и др.

Но най-характерните образувания по лунната повърхност са кратерите.
Така се наричат пръстеновидните планински валове, ограждащи равна
повърхност, в центъра на която често има висок хълм. Най-големите
кратери са с диаметри над 100 км. Големите кратери носят имена на
известни учени. Лунните проби, доставени на Земята, се изследват в
лаборатории от много учени в различни страни. По своя минерален и
химичен състав много от тях са подобни на земните базалтови скали. В
тях са открити почти всички познати на Земята химични елементи.

По съдържанието на някои радиоактивни елементи и по елементите,
които се получават при тяхното разпадане, е определена възрастта на
лунните проби. Луната се оказва между 3,3 и 4,6 милиарда години, т.е.
колкото е възрастта и на Земята.

Еднаквостта на химичния състав на повърхността на Луната и Земята
показва, че и в това отношение няма разлика между Земята и космическите
тела, или по-общо между "земната" и "небесната" материя.


Марс

Марс е четвъртата по отдалеченост от Слънцето планета, с която
завършва групата на планетите от земната група. Поради червения си цвят
тя носи името на древногръцкия бог на войната Арес (в римската
митология - Марс).

Марс е най-известната от всички планети в Слънчевата система. С нея
отдавна е свързан един от най-вълнуващите въпроси, които хората са си
поставяли: "Има ли живот на друга планета освен на Земята?".
Възможността да съществува живот на Марс започнала да се обсъжда през
втората половина на миналия век, когато италианският астроном
Скиапарели открил върху повърхността на Марс канали. Предположението,
че "каналите" имат изкуствен произход т.е. че са създадени от разумни
същества, предизвикало небивал интерес. Този интерес, както и
относителната близост на планетата и добрата й видимост от Земята са
причина до началото на космическите изследвания Марс да бъде изучен с
наземни средства много по-добре от която и да е друга планета.

От началото на 60-те години на нашия век започнаха изследванията на
Марс с космически апарати. За първи път успешни снимки на повърхността
му от сравнително малко разстояние бяха направени през 1965 г. Марс е
първата планета след Земята, която се сдоби със свои изкуствени
спътници. През 1971 г. три автоматични станции - "Марс-2" и "Марс-3"
(тогавашния СССР) и "Маринър-9" (САЩ) бяха изпратени на орбита около
Марс за продължителни наблюдения. Информация бе доставена и от други
апарати, достигнали планетата след това. През 1976 г. американските
космически станции "Вайкинг-1" и "Вайкинг-2" извършиха меко кацане на
повърхността на Марс.

Наред с другите изследвания те трябваше експериментално да установят
наличието на живи организми. Резултатът беше отрицателен. Стана ясно,
че най-вероятно ние сме единствените в Слънчевата система живи
същества.
Admin
Admin
Admin

Брой мнения : 73
Join date : 14.08.2008

http://hogwarts.canadianforum.net

Върнете се в началото Go down

Астрономия Empty Астрономия

Писане  Admin on Пет Авг 15, 2008 5:00 am

Марс е около два пъти по-малък от Земята. Неговата орбита е доста
сплесната. Затова, когато той се намира във велико противостояние
(положение, при което Земята е между Слънцето и Марк, и същевременно
той е в перихелия на орбитата си и е най-близо до Земята), Марс ярко
свети на небето, отстъпвайки по блясък само на Венера. Такива велики
противостояния се повтарят през 15 и 17 години. Последните бяха през
1971 г. и 1988 г.

Една обиколка по орбитата си Марс прави за близо две земни години.
Денонощието на Марс е по-продължително с около 40 минути. Неговата ос е
наклонена спрямо орбитата му почти колкото земната ос към равнината на
еклиптиката. Това означава, че на Марс, както и на Земята, има сезони,
но те са почти два пъти по-продължителни от земните.

Масата на Марс е 10 пъти по-малка от земната. По-малка е и средната
му плътност - 3,96 g/см3, а също така и гравитационното ускорение на
повърхността му - 3,71 m/s2. Марс е средно 1,5 пъти по-отдалечен от
Слънцето, отколкото Земята.

Затова на единица от повърхността му се пада около 40% от енергията, която
получава Земята. Това е основният фактор, който прави климатичните
условия на планетата твърде сурови - средната температура -60о С, като
през денонощието тя силно се изменя. Даже на екватора през лятото
температурата в дневните часове рядко е по-висока от 0о С, а през нощта
рязко спада до -90о С. Особено студено е на полюсите (до -130о С). При
такива условия замръзва не само водата, но и въглеродният диоксид.

Атмосферата на Марс бе изследвана подробно от космическите апарати.
Тя е силно разредена. Налягането й е около 160 пъти по-малко от
земното. Съставена е главно от СО2 (96%) и значително по-малки
количества азот, аргон и др. Наличието на кислород е нищожно - не
повече от 0,15%. Концентрацията на водни пари е около 200 пъти
по-малка, отколкото в най-сухите райони на Земята. Тя се мени през
сезоните и зависи от марсианската географска ширина, но никога не
надвишава 0,2%.

Атмосферата и климатичните условия на Марс определят природата на
марсианските полярни шапки. Това са обширни бели на цвят области около
полюсите на планетата. При сухата атмосфера на Марс преобладаващото
вещество в тях е сухият лед, т.е. замръзналият СО2. Обикновен лед в
по-големи количества е вероятно да има в по-дълбоките им слоеве.

В резултат на кондензацията на СО2 във високите части на
атмосферата (над 20 км) се образуват облаци с бял цвят. Характерни за
Марс са и големите жълти облаци. Те се дължат на мощните прашни бури,
които често се разразяват над планетата и издигат в атмосферата огромни
количества песъчинки. Съдейки по прашните бури, на Марс има силни
ветрове, духащи със скорост десетки метри в секунда.

Днес разполагаме с подробни карти на марсианската повърхност, съставени
по многобройните снимки, направени от различно разстояние с космически
апарати. Неравен терен, покрит изобилно със заоблени големи и малки
камъни - това е господстващата особеност на марсианския ландшафт.
Червеникавият му цвят се дължи на високото съдържание на лимонит
(Fe3O4O4O4) в марсианската почва.

Подобно на Луната Марс е осеян с кратери, образувани при падането
на метеорити от междузвездното пространство. Обаче за разлика от
лунните марсианските кратери са по-изгладени и по-разрушени от
ерозиращото действие на носещите пясък мощни марсиански ветрове. От
дейността на ветровете има и други следи - образувания, подобни на
пясъчни дюни, които изпълват цели равнинни полета, наподобяващи земните
пустини.

Интересни релефни образувания са криволичещите каньони, които
приличат на корита на изсъхнали реки. Но при условията на Марс сега там
изобщо е невъзможно да има вода в течно състояние. Предполага се, че
течаща вода е имало в миналото, когато на планетата е било по-топло и
атмосферното налягане е било по-високо. Не е ясно обаче защо са се
изменили условията на Марс.

Марс има два естествени спътника, открити от американския астроном
Хол през 1887 г. Те носят имената Фобос и Деймос. Те обикалят около
Марс обърнати винаги с едната си страна към него по кръгови орбити на
разстояние съответно 1 и 3 диаметъра на планетата. Една пълна обиколка
Фобос извършва за около 7 часа, а Деймос - за около 30 часа. Интересен
е фактът, че Фобос обиколя около Марс 3 пъти по-бързо, отколкото самата
планета се върти около оста си. Затова той изгрява от западната страна
на марсианския хоризонт и залязва на източната.

И двата спътника са много малки и имат неправилна форма. Средната
им плътност е около 2 g/см3. Върху повърхността им се наблюдават ударни
кратери. По всяка вероятност Фобос и Деймост са били астероиди и са
уловени от гравитационното поле на Марс при прелитането им край него
Admin
Admin
Admin

Брой мнения : 73
Join date : 14.08.2008

http://hogwarts.canadianforum.net

Върнете се в началото Go down

Астрономия Empty Астрономия

Писане  Admin on Пет Авг 15, 2008 5:01 am

Юпитер


Юпитер е най-близката до Слънцето планета-гигант. Тя обикаля около него
на 5 пъти по-голямо разстояние от Земята. Една обиколка по орбитата си
Юпитер извършва за почти 12 земни години. Около оста си той се завърта
за 9 часа и 55 минути, като екваториалните му части се движат по-бързо
от околополюсните. Това показва, че за разлика от планетите от земната
група Юпитер няма твърда повърхност.


По обем Юпитер е два пъти по-голям от всички планети в Слънчевата
система, взети заедно, а масата му съставлява 2/3 от тяхната обща маса.
В сравнение със Земята той е 11 пъти по-голям по диаметър, 1300 пъти
по-голям по обем и 318 пъти по-голям по маса. Плътността му е само 1,33
g/см3.


Върху Юпитер от Земята се виждат успоредни на екватора тъмночервени
ивици, а между тях - по-светли зони. Най-интересното е голямото червено
петно, което мени своята яркост и положение върху диска на планетата,
но никога не изчезва. То представлява гигантски атмосферен вихър, чиято
температура е с няколко градуса по-ниска от температурата на околната
среда.



Основните съставки на атмосферата на Юпитер са хелият и водородът. Освен тях са открити амоняк, метан, водни пари и др.



Измерванията показват, че температурата на горния слой облаци на
Юпитер е около - 140о С. При такава ниска температура (и при
налягането, характерно за този слой) молекулите на амоняка, метана и
водните пари, които образуват облачната покривка на планетата, са в
течно или замръзнало състояние. Всъщност това е видимата повърхност,
която наблюдаваме от Земята.


За вътрешния строеж на планетата е изграден следния теоритичен модел. С
отдалечаване от повърхността слоевете, съставени от хелий и водород,
стават все по-топли. С температурата бързо расте и налягането, при
което водородът последователно преминава от газообразно в газово-течно
до изцяло течно състояние. Близо до центъра, където температурата
достига десетки хиляди К, а налягането - десетки милиарди Ра, водорода
преминава в метално състояние. Металният водород (вероятно смесен с
хелий) образува външния слой на ядрото на планетата. То е течно и
съдържа силикати, желязо, никел и др. тежки елементи.



Поради голямата маса на Юпитер е възможно излъчваната от него
енергия да има същия произход, както и енергията на звездите. От друга
страна, масата на Юпитер е по-малка от минимума, при който възникват
самоподдържащи се термоядрени реакции - основен източник на енергията
на звездите. За това понякога наричат Юпитер "неосъществена звезда".



Космическите апарати откриха пръстен около Юпитер. Той е подобен на
пръстена на Сатурн, но е значително по-малък и не се вижда от Земята.
Пръстенът на Юпитер има дебелина около 30 км и ширина около 8 000 км.
Външната му част се състои от скални парчета и лед, които правят една
обиколка около планетата за 7 часа. Вътрешната му част има значително
по-малка плътност и почти достига до горната граница на облачната
покривка на Юпитер.
Admin
Admin
Admin

Брой мнения : 73
Join date : 14.08.2008

http://hogwarts.canadianforum.net

Върнете се в началото Go down

Астрономия Empty Астрономия

Писане  Admin on Пет Авг 15, 2008 5:01 am

Юпитер има 16 спътника. Условно те се разделят на 3 групи. Първата
обхваща най-близките до планетата, между които четирите най-големи са
Галилеевите спътници (наречени на името на откривателя си). Това са Йо,
Европа, Ганимед и Калисто. От Земята те се виждат и с бинокъл. Петият
спътник, който принадлежи на тази група - Амалтея, е значително
по-малък.



Сатурн



Сатурн е планета, чийто пръстен дълго време се смяташе за единствен
в Слънчевата система. Още Галилей е подозирал съществуването му, но
отчетлива е видян едва 50 години по-късно от Хюйгенс.


Сатурн е втората по големина след Юпитер планета от Слънчевата система.
Нейният екваториален диаметър е около 120 000 км. Масата й е около 3
пъти по-малка от масата на Юпитер, но близо 100 пъти по-голяма от
земната. Сатурн е единствената планета, чиято средна плътност е
по-малка от плътността на водата - тя е само 0.7 g/см3 . Той се върти с
период около 10 часа и обикаля около Слънцето за 29.5 години на
разстояние 9.5 AU от него.


По-голямата част от това, което знаем за Сатурн, неговия пръстен и
неговите спътници, дължим на трите американски космически апарата,
достигнали планетата съответно през 1979, 1980 и 1981 г. - Пайниър 11,
Вояджър 1 и Вояджър 2.


Със спектрални наблюдения в атмосферата на Сатурн бяха открити водород Н2, метан, СН4 и хелий.



Температурата на горния слой на облаците на Сатурн е около -180 С.
Температурата на пръстена е с около 30 С по-ниска. Това показва, че
Сатурн подобно на Юпитер също притежава свой вътрешен източник на
енергия. Най-вероятно това е енергия, освобождавана при бавното
гравитационно свиване на планетата.


Пръстенът на Сатурн е образуван от стотици отделни тесни концентрични
пръстени с ширина около 50 км, между които се наблюдават също толкова
широки промеждутъци. Тази структура се получава от гравитационното
влияние на спътниците на Сатурн.


Наблюдаването на пръснените на Сатурн дори и с най-обикновен телескоп
предлага незабравимо зрелище. Това обаче не е нищо в сравнение със
спектакъла, на който човек би могъл да се възхити от повърхността на
Сатурн. Тези огромни дъги от преливащи се цветове, сияния и прозирност,
устремени в небето и частично прекъснати от сянката на планетата,
сигурно представят внушителна и в същото време прекрасна гледка. В хода
на сатурновата година условията на осветяване се менят и пръстените ще
изглеждат различно на външен вид и на брой за наблюдател, който се
премества от полюс към екватора на Сатурн, тъй като ще се променя
ъгълът, от който ще ги вижда до пълното им изчезване - великолепно
зрелище, което вероятно не е, нито ще бъде наблюдавано някога от живо
същество.



Уран



Уран е открит през 1781 г. от английския астроном Уилям Хершел.
Планетата обикаля около Слънцето на почти два пъти по-голямо разстояние
от Сатурн, за 84 години и 7 денонощия на средно разстояние 2872 млн.
км. Диаметърът й е около 50 000 км, а масата й е около 15 пъти
по-голяма от масата на Земята. Средната плътност на Уран е 1.6 g/см3.



Въпреки че изглежда много слаб, понякога Уран се вижда и с просто
око и би могъл да бъде открит и от древните астрономи, неразполагащи с
телескопи.


Уран се върти с период 10 часа и 50 мин., при това в обратна на
въртенето на Земята посока и около ос, която лежи практически в
равнината на неговата орбита. За това планетата продължително време
обръща към Слънцето ту единия, ту другия от полюсите си.



Уран също има пръстени. Те бяха открити през 1977 г., когато бе
наблюдавано преминаването на диска на планетата пред една звезда.
Междините между пръстените са запълнени със силно разредена
прахообразна материя.


Никакви детайли върху повърхността на Уран не бяха наблюдавани нито от
Земята, нито от Вояджър 2. Това се дължи на факта, че както Венера,
Уран е обгърнат винаги с облаци.





Уран има пет големи спътника, два от които са открити още от
Хершел. Вояджър 2 откри още няколко съвсем малки спътника. Преди
прелитането на космически апарати за големите спътници на Уран не беше
известно почти нищо. Вояджър 2 фотографира техните повърхности и при
три от тях откри следи от силна геологична активност. Тя е най-голяма у
най-близкия до планетата спътник Миранда. Спътниците имат сив цвят. По
повърхността на всички се виждат кратери с най-различни размери.




Нептун


Нептун е открит от У. Льоверие, без изобщо да го е виждал, при
изследване на смущенията на Уран. Говори се, че не го е видял и през
целия си живот. Уран наистина не обикаля по орбитата си според
предвижданията на астрономите и се държи сякаш някакво невидимо тяло го
привлича и го кара да се отклонява от пътя си в пространството. По
величината на отклонението между наблюденията и изчислените данни
Льоверие определил теглото на смущаващото го тяло, изчислил орбитата му
и посочил точката на небето, в която трябва да се гледа за да бъде
открито. И вечерта на 23 септември 1846 г. астрономът Й. Г. Гале от
Берлин, наблюдавайки посочената от Льоверие зона, открил новата
планета.


Нептун бе достигнат от Вояджър 2 през август 1989 г. Както и при Уран
по повърхността на планетата не се наблюдават никакви детайли.
Различават се отделни бели петънца както по повърхността на земен
океан. Ето защо едно петно, което бе забелязано да се движи, получи
името скутер.



Температурата на атмосферата на планетата е около -220 С, както и
при Уран. Но Нептун получава 2.5 пъти по-малко енергия от Слънцето в
сравнение с Уран. За това при него, както при Юпитер и Сатурн, трябва
да се допусне наличието на допълнителен източник на енергия. Диаметърът
на Нептун е 49 500 км, масата му е 17 пъти по-голяма от земната, а
плътността - 1.7 пъти по-голяма от тази на водата. Той се завърта около
оста си за 0.6 земни денонощия, а периодът му на обикаляне около
Слънцето е 164.82 земни години. Намира се на 30.1 AU от нашата звезда.



Вояджър 2 потвърди, че Нептун има пръстени, за каквито свидетелстваха няколко наблюдения от Земята.



От двата по-известни спътника - Тритон и Нереида, Вояджър 2 мина
сравнително близо до първия. Тритон обикаля около Нептун по почти
кръгова орбита и в обратна посока. Спътникът се оказа по-малък от
очакваното. Върху него се наблюдават кратери, като част от тях са
вулканични. Нещо повече - има признаци на незатихнала вулканична
активност. Ако това се потвърди, Тритон ще бъде третото тяло в
Слънчевата система след Земята и спътника на Юпитер Йо с действащи
вулкани (има подозрения, че и Венера показва такава активност).



Плутон


Най-отдалечената от Слънцето плането в Слънчевата система - Плутон,
обикаля около нашата звезда за почти 250 години, така че от откриването
й до сега тя не е изминала дори 1/4 от пътя по орбитата си. Плутон е
един замръзнал безжизнен свят в покрайнините на Слънчевата система и за
това носи името на древноримския бог на подземното царство на мъртвите.
Отдалечен е на около 40 AU от Слънцето. Орбитата на Плутон е силно
елиптична и когато планетата е около перихелия си, тя и по-близо до
слънцето от Нептун. Периодът на околоосно въртене е 6.387 земни
денонощия. Диаметърът на Плутон е 0.15, а масата му - 0.02 от земните.


В средата на века бе установено, че блясъкът на Плутон се променя с период 6.4 дни. Смяташе се, че



това е период на околоосно въртене на планетата. През 1978 г.
американският астроном Кристи обърна внимание, че фотографския образ на
планетата е удължен и голямата ос на образа се върти със същия период.
След време се изясни, че това удължаване на образа се дължи на спътник,
разположен много близо до планетата. Спътникът бе наречен Харон (по
името на митичния лодкар, превозващ душите на умрелите през реката
Стикс в царството на мълтвите). Той се намира на разстояние около 20
000 км от планетата и има размери около 1000 км. Планетата вероятно не
е много голяма. Следователно Плутон, последната от планетите на
Слънчевата система, може да се смята за двойна планета.



Почти сигурно е, че повърхността на планетата е покрита с много
дебели слоеве от лед и сняг, поради извънредно ниската температура -
около -230 С.


Пребиваването в такъв свят навярно е тягостно. Черно небе, обсипано с
блестящи звезди, които почти не трепват поради отсъствието на
атмосфера, е надвиснало в нощта над безкрайните грамади от ледени
блокове. В определен момент изгрява една звезда, много по-ярка от
останалите, и пейзажът просветлява, както земният под лунните лъчи.
Изгряло е Слънцето - едно Слънце, което би трябвало да свети и топли,
но то само ни открива със светлинния си спектър отчайващо пустите
ледени простори наоколо и увеличава унинието, което цари на онази
далечна земя.
Admin
Admin
Admin

Брой мнения : 73
Join date : 14.08.2008

http://hogwarts.canadianforum.net

Върнете се в началото Go down

Астрономия Empty Re: Астрономия

Писане  Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото


 
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите